Първа среща на доброволците от младежката доброволческа мрежа на фондация „АРЕТЕ“
Най-обикновена софийска сутрин – препълнено метро, пусти улици и още неотворени магазини. Намирам хотел „Св. София“ и решавам да не се разхождам повече, а да вляза и да видя какво ме чака в следващите два дни. Посреща ме приятен господин на рецепцията, който любезно ми предлага да изчакам организатора на срещата-семинар във фоайето. За да не губя цял час в безсмислено оглеждане на хотелския интериор, изваждам своя най-добър начин за запълване на време – книга. Вечерта бях приключила една глава и започвам друга. Попадам на следната история:
В един син град, където всичко било синьо,
под едно синьо дърво,
върху синя морава
си почивал син мъж,
целият облечен в синьо.
Синият мъж се размърдал,
отворил сините си очи и погледнал към синьото небе.
Изведнъж видял, че край него лежи зелен мъж,
облечен в зелено.
Вие пък какво правите тук? -
-
попитал учудено синият мъж.
-
Аз ли? Избягах от друга приказка, защото там ми беше скучно.
Замислих се дали аз не бях този зелен човек, избягал от приказката, в която е участвал по-напред. Преди да започнеш някакво начинание, винаги имаш очаквания – добри, лоши или никакви. Заради забързаното си ежедневие през последните дни преди срещата, не се бях замисляла какво очаквам, какво ще се случи, как ли ще бъда приета и т. н. Реших до последно да не мисля и да се впусна по вълните на новото и различното.
Все още продължавах да чета, докато не започнаха да идват участници от срещата-семинар. Всичките едни такива усмихнати, приветливи... Нещо ми подсказваше, че не съм сбъркала мястото си, но все пак имаше едно досадно птиченце на рамото ми, което чуруликаше за несигурността, непредвидимостта и изненадата. Реших обаче да не му позволявам да ми развали деня още от сутринта и с леко движение на ръката го отпратих.
-
Приятно ми е. Боцко. - чух в цялата шумотевица да казва усмихнато момче на моята възраст. Не помня имена, но точно това запаметих в кутията си от спомени веднага може би заради лъчезарните игриви очи, подсказващи закачлива и добродушна душа.
Вече бе време срещата да започва и всички участници се събрахме в голямата конферентна зала на хотела. Около тридесет човека – все млади, енергични, всеки с мисията си да промени света. Аз обаче продължавах да НЕ се чувствам неудобно сред тях. Няколко енергизиращи игри разведриха още спящите физиономии и ни помогнаха да „счупим ледовете“. Не закъсня и сериозната работа – упражнения върху презентиране и работа в екип – едни от ключовите компетенции, които всеки кандидат за пазара на труда трябва да притежава и да владее добре. Няма да крия възхитата си, когато чувах как всеки е запознат до болка с проблемите на хората около себе си – дали в регионален или в национален аспект. И най-силно впечатление ми направи това, че не просто се говори за тези проблеми като по книга, заучено и претенциозно, а напротив – хората горяха за това как да променят обстановката около себе си и как да дадат шанс следващите поколения да не изпитват трудностите, които стоят пред тях в момента.
Колкото обаче игри да се изиграят, няма по-добър начин за опознаване от общуването на трапеза. Беше станало време за обяд и точно там на предпоследната маса отляво в дъното на ресторанта, мнението ми, че всички различия между хората, са само в главите ни и в нашите умове, се потвърди - свежи, атрактивни млади хора, в разцвета на идеите и желанието си за работа, приятни преживявания и приключения. За първи път виждам толкова много мои връстници, които да са истински впечатлени от идеята да се развият, амбицирани да вървят напред и връщайки се там, откъдето са тръгнали, един ден да кажат - „Здравейте, деца! И аз бях като вас, но едни хора ми помогнаха да открия потенциала си, да повярвам в него и да го развия. И ето ме сега тук – постигнал мечтите си!“
Някои нямаме богати родители, които да ни изстрелят в света на успехите, нямаме влиятелни познати, които да се погрижат за реализацията ни, но пък имаме себе си, а това е най-ценното богатство. Раждаме се с магическа пръчица, но трябва да мине време, докато се научим как да се възползваме от нея. Трябва или някой да ни помогне в търсенето, или сами да съберем сили и да я намерим. Открием ли вълшебната пръчка, означава, че сме намерили потенциала си, най-силната си страна, своето Арете.
Сякаш когато се родим, представляваме парче глина. И колкото повече хора срещаме, толкова повече тази глина придобива по-благородна форма и ние израстваме като личности. Затова и срещите с хора от различен етнос, религия, националност, култура и език обогатяват човека все повече. Няма смисъл от допълнително разделение, щом всички сме хора.
Важното обаче е да повярваме във възможностите си и не просто с думи да обясняваме какво трябва и не трябва да се прави, а да се съсредоточим върху действието и осъществяването на идеите и целите, които сме поставили пред себе си. Пречката е онова, което така сериозно като кърлеж се е забило в умовете ни, че не ни позволява да освободим мисълта си за новото и различното. И то е само там – в нашите глави, никъде другаде.
Как Васил Божков ще сезира Конституционн...
България... най-корумпираната??
24.10.2012 16:39
01.11.2012 13:06
